Начало » Истории » Най-голямата риба, чудовище, хваната през живота ми

Най-голямата риба, чудовище, хваната през живота ми

Един часа в една студена сутрин. Спях дълбоко, когато изведнъж се събудих от силния дъжд и брулещия лицето ми вятър. Зелената едноместна палатка, която бях опънал на брега на езерото преди 30 часа, беше разпрана до основата, излагайки ме на поривите на бурята.

a27d9061037b112ba7c7bec22d81f81f

Тичах наоколо, опитвайки се да забода отново колчетата в земята, отчаяно търсещ подслон, но се стараех в никакъв случай да не настъпя скъпоценните ми влакна.

Загубена битка. Десет минути по-късно, уморен и мокър до кости, с палатка напълно унищожена, се предадох и затичах обратно към подслона на моето комби Ford Escort. Опитах се да заспя, с глава, подпряна до студения метал, копнеейки за топлината на леглото ми у дома, на 47 мили разстояние.

И на фона на обаждащата се язва в стомаха ми, разбрах по отвратителен начин, че врагът, когото преследвах така вманиачено, отново ми се беше измъкнал.

Това беше през октомври 2000г. – и през годините имаше много такива ужасни нощи.

А как се чувствах аз в такава злочеста ситуация? Вярвате или не, но всичко е в името на рибата. И не коя да е риба, а Two Tone, най-голямата сладководна риба в Англия.

Моята мисия да хвана в мрежата този всеизвестен шаран-чудовище, който тежеше почти 68 lb, се беше превърнала във фанатична мечта, която ми струваше 12 000 часа от моя живот. Това са по 50 часа на седмица всяка пролет, лято и есен от 6 години насам.

Но сега нашият велик дуел е вече към своя край. Преди три месеца Two Tone почина от старост – беше на 45 – и бе намерен носещ се по повърхността на водата. Почувствах го така, сякаш близък човек от семейството си бе отишъл.

Как може човек да се привърже така към един огромен огледален шаран?

За мен, едно момче, родено и отгледано в гъсто застроения Дептфорд на Югоизточен Лондон, риболовът бе страст от дълго време. Като дете често се скитах до доковете на Съри с моя бамбуков кеп, за да хващам  бодливки и тритони. Баща ми, който работеше на Тауър Бридж, ме водеше на езерото Кингстон в Броми, само с една малка въдица WoolWorths.

Годините минаваха и дори когато вече бях женен и имах деца – Зоуи, Кели и Бари, които сега са на съответно 28. 26 и 21 години, риболовът си остана константа в моя живот. Започнах работа в рибарски магазин, The Tackle Box в Дартфорд. Това беше преди 22 години и до ден днешен работя там.

Един ден, през далечната 1996 година, получих обаждане от един приятел, Род, и това обаждане превърна моето хоби в напълно обсебваща мания. Той ми каза, че бе хванал един много специален шаран, наречен Two Tone, заради неговото специално двуцветно оцветяване, в езерото Конингбрук близо до Ашфорд, Кент.

Той беше над 50 либри и продължаваше да наддава – истинско чудовище. Всеки път щом бива хванат, премерен и фотографиран, бива връщан обратно, за да имат шанс и други шаранджии също да го хванат.

В този момент вече знаех, че трябва да го имам. Извинете ме за тази игра на думи, но наистина се бях хванал на кукичката.

Оттук започна моята състезателна кариера. Моят личен рекорд към този момент беше 47,12 lb, така че реших от този момент да се концентрирам върху улова на Two Tone и никоя друга риба. Може би, ако той продължаваше да нараства и успеех да го хвана, щях да счупя рекорда на Великобританя.

Езерото Конингбрук беше изкуствено изкопано, с много избуяли треви и кристално чиста вода. Отдалечено на един час шофиране от моята къща, то се превърна в мой втори дом. Скоро прекарвах там всеки един свой свободен час, който успеех да намеря, независимо от времето.

Отивах в неделя и стоях до понеделник сутринта. После прекарвах времето от сряда вечерта до петък сутринта пак на езерото, като четвъртък ми бе свободен ден от работата. Дори бих дръзнал да спя на походно легло и през зимата, но за съжаление е почти невъзможно да се хване нещо през студените месеци.

Жена ми (в момента бивша) никога не заставаше на пътя на моята страст. Но тя ме мислеше за луд, а страстта ми – за фантазия. Оставях я сама с три малки деца и понякога се прибирах след няколко дни. „Вижте кой се е върнал, деца!”, казваше тя с театрално-иронична нотка на изненада в гласа. Знаех, че има моменти, когато тя се нуждаеше от мен у дома и връщайки се назад, осъзнавам, че риболова може да бъде много егоистично занимание. За много мъже, както подозирам, това е опит за бягство. За мен беше точно това.

Излизайки набързо с въдиците беше лесният начин да избегна споровете вкъщи. Ако жена ми беше ядосана на мен или на децата, поемах към езерото. Това беше вбесяващо, бях сигурен.

От време на време взимах децата с мен, когато тя имаше нужда от почивка, въпреки че, за съжаление, те бяха повече заинтересовани да се замерят с личинки един друг, отколкото да направят перфектния монтаж.

Дори когато децата не бяха тук, риболовът на Конингбрук беше истинско предизвикателство. 19 акра, пълни с плевели и насекоми, така че рибата нямаше нужда да търси стръвта, за да оцелее. И за да са нещата още по-сложни, в езерото имаше само 23 шарана.

912f57390049be85634d8a7845584d1d

Имаше и доста екземпляри от дивата природа, които ми правеха компания. Една невероятна сутрин преброих 78 лебеда във водата. Имах уговорка и с големите водни жаби, които звучаха като рог, да ме държат буден през нощта. Но това, което ме караше да идвам тук, беше другарството на брега. Срещнах доста разнородна група от колеги-приятели в риболова – доктор, монтажник на мокети, учен, строител, коминочистач, и  много други. Всички бяхме тук заради Two Tone, но съперничеството беше добродушно.

Годините минаваха. Имах повече от 20 прилични улова, но никога Two Tone. Той се предаваше на някой рибар само веднъж или два пъти в годината, но никога на мен. Дори не успях да го зърна.

Или аз бях прокълнат, или той щеше да ме побеждава завинаги. Така че удвоих усилията си започнах да мразя дните, когато нямах шанс да отида на водоема.

Когато бяхме на почивка, аз наистина страдах. Непрекъснато звънях по телефона на другите рибари, за да чуя, дали имаше следа от него или – о, агония! – някой е имал късмета да го улови.

После дойде времето, когато наистина мразех Конингбрук. В първите дни на март или октомври често се събуждах в палатката наполовина измръзнал от студ. Дори когато студът не беше толкова хапещ, вятърът и дъждът като че ли ми се подиграваха за моята фикс идея.

Веднъж, през 2000 година, два дни валя толкова силно, че дъждът почти отнесе палатката. За една година загубих три палатки от природните стихии. В такива нощи като тази ми идваше да зарежа всичко.

Но после идваха времена, като онези пролетни утрини, когато се събуждах под небе, оцветено в розово и оранжево,  с въдици до мен, и имах чувството, че целият свят ми се усмихва. „Със сигурност това ще бъде Денят”, си казвах.

Но не беше. Никога. От юни 2002 година изпробвах всяка риболовна тактика, смених много техники, за които можех да се сетя, изпробвах всяка стръв, която можеше да се купи, но нямаше Two Tone.

Тогава получих просветлението за тайно оръжие: стръв, за която чух, че никой шаран не може да ù устои. Направена е от специален микс от разводнен хляб и сладка царевица. Може да звучи малко вероятно, но скоро разбрах, че работи по-добре от всяка друга, така наречена „чудодейна” стръв, която може да се купи. И за разлика от тях, можете да си я спретнете у дома с продукти от магазина и една дъска.

През следващите няколко седмици  улових пет риби от Конингбрук с моята „стръв от супермаркета”. Но тогава дойде удара – едно ранно-сутрешно телефонно обаждане от моя приятел Брет. Беше хванал Two Tone.

„Поздравления, колко е голям?”, попитах. Беше 50lb 4oz – два и половина паунда по-тежък от деня, когато започнах да бленувам улова му. И докато се стараех да бъда любезен с моя приятел, не съм особено горд със себе си да призная, че плачех.

Затворих и хвърлих телефона срещу едно дърво, и се намусих. Това, което правеше нещата още по-лоши бе факта, че когато Two Tone бе уловен, после обикновено минаваше много време, преди друг рибар да има щастието да го улови отново. Той беше улавян досега само десет пъти през моето шест-годишно търсене и бе станал доста хитър за неговата възраст, научил се да избягва всяка стръв.

Знаейки това, бях готов в този момент да се откажа.

На 28. август 2002 година, беше сряда, почти бях решил да не ходя на езерото, но по-късно същата седмица имах работа във Франция и затова реших да отида само за нощта, веднага след работа.

Същата вечер вечерях с малко китайска храна и се мушнах в спалния чувал. Към 4.30ч. сутринта се събудих от алармения сигнал на въдицата, който се чуваше всеки път, когато влакното се движеше.

Седнах изправен в палатката. Навън беше зловещо: тъмна като в рог, най-неясната и мъглива утрин, която съм виждал някога. Дори познатото бучене от трафика на близката магистрала беше затихнал. Сложих чайника на портативния газов котлон и зачаках тихо и кротко, наблюдавайки влакното.

Тогава изведнъж влакното се втурна напред с мощно дърпане. Скочих във водата до кръста, за да държа настрана от тръстиката рибата, хванала се  отсреща на куката ми. Там евентуално се въртеше шанса ù за свобода.

В друг случай бих носил зелените ми камуфлажни дрехи, но точно този ден бях с работните си дрехи и боси крака, и скоро панталоните ми бяха вир вода.

Както и да е, нямаше съмнение, че беше голяма риба. Бавно повдигнах влакното, но от другата страна сякаш бе закачено тежко олово, а не риба. Впрегнах всичките си сили да извадя каквото и да беше това в мрежата, която беше вече във водата.

Но тогава се случи нещо странно. Както се опитвах да изтегля мрежата от водата, установих, че едва-едва я издърпвах. Насочих лъча на фенерчето на главата си надолу. И това беше достатъчно, за да установя, че това беше той. Бях уловил Two Tone: това беше единствената риба с такива размери.

Внимателно го изтеглих с мрежата на брега и го прехвърлих на дюшека, който използвате, за да извадите куката, без да се нарани рибата. Наистина не мога да обясня чувството, когато видях каква красота лежеше пред мен. Бях на седмото небе от щастие. Седнах на земята и, о да, пророних няколко сълзи.

Най-накрая бях надвил моя враг. А той наистина беше достоен противник.

Плъзнах Two Tone в специално направен за целта сак, който пуснах във водата, застопорен към брега за по-сигурно с корда. Тогава звъннах на няколко приятели да дойдат като свидетели и да измерим рибата. И въпреки ранния час, те се появиха с камера, бира и (не ме питайте защо) с розово-перушинест гердан.

И когато отново вдигнах Two Tone от водата за снимка, едва тогава установих, колко е огромен. Изглеждаше, като че имаше розови бузи, сякаш се бе засрамен и смутен от факта, че се бе оставил да го хванат.

Бях единственият, който го държа – ние уважаваме рибата, която хващаме затова не я размотаваме дълго на сушата, и после внимателно го върнах във водата.

И така, колко беше тежък? Скалата отчете 61lb 7oz – половин камък (бел.ред. – 7 паунда. Не питайте – английска им работа) по-тежък от чувал с картофи и нов английски рекорд. Бях хванал английската най-тежка за всички времена риба.

Към 7ч. сутринта телефонът ми загря от доброжелатели. Събитието се разпространяваше сред рибарското братство. До 9ч. имах 52 SMS съобщения и 15 пропуснати повиквания. Получавах е-мейли дори от Африка и Австралия.

Минаха седмици, преди да сляза отново на земята. И когато го направих, установих, че хващането на Two Tone ме беше заредило с разнообразни емоции.

Аз твърдо вярвам, че когато си хванал рибата, трябва да продължиш напред. Да пробваш нови предизвикателства. Но това означаваше да загърбя голяма част от живата си, а аз знаех, че никога не бих предал въдиците си.

За да съм честен, все пак, риболовът не можеше да бъде същия след това. Когато твоята цел е да уловиш най-големия шаран в страната, и ти го хващаш, всичко след това губи смисъл.

Скоро загубих интерес към спорта, което вероятно е добре дошло за новата ми съпруга Джейн – въпреки че тя беше склонна да идва с мен на риболов. Така, най-накрая, можехме да прекарваме заедно времето си до водата.

А що се отнася до Two Tone? Е, той вече плува на места, недостъпни завинаги. И наистина ми липсва. Изпитвам съжаление към хората които са посветили дълги часове в опити да го заловят, но никога не са успявали. Аз бях един от щастливците.

Така че почивай в мир, стари ми приятелю. Благодаря за всички добри моменти, и дори и за лошите. Пожелавам ти всичко най-хубаво  във вечното зелено езеро на небето.

Лий Джаксън

Остави коментар

Твоят имейл адрес няма да се публикува.Задължителните полета са маркирани *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>