Задни тежести. Така наричаме всяко олово зад основното утежнение. Аз, лично, ги деля на три основни типа, а именно:
Първия тип задни олова
служат за по-добра презентация на линията, което е абсолютно задължително при
риболов с in-line или друг монтаж с
твърда противооплитаща тръбичка. Това е необходимо, защото в нея почти винаги
остава въздух и тя стърчи над дъното. С използването на малко задно олово се
постига равномерно потъване на противооплитащата тръбичка и линията не се оплита
с монтажа. За тези тежести е добре да се използват оливетки с тегло от 6 до 10
грама, но не по-малки, защото в противен случай поставянето им е безсмислено.
Задължително трябва да се фиксират неподвижно на не повече от 5см след края на
противооплитащата тръбичка. Аз използвам за фиксатор парче ластик или стопер от
силикон. Препоръчвам именно такива тежести, защото откакто боравя с тях спряха
фалшивите кълванета, получаващи се от блъскащи се риби в линията около
захраненото петно. Не е желателно такива задни тежести да се поставят, когато
ловим в гъста водна растителност или когато дъното е покрито с камъния обрасли с
миди.
Вторият вид са т. нар. подвижни задни тежести.
Когато преди време за първи
път видях снимка на тези олова в едно списание за риболов на шаран, дълго се
чудех какво е точното им приложение.
Тогава
ми приличаха на фигурки за шах-мат, но сега смятам, че риболовът ми без тях е
немислим. Спестили са ми хиляди фалшиви кълванета и нито една риба не ми е
избягала, защото се е оплела във влакната на другите въдици. Преди да започна да
ги използвам, винаги при вадене на риба свалях върховете на всички останали
въдици от стойката във водата. Това е с цел рибата да не се оплете в тях докато
трае изваждането. Но този метод не винаги работеше успешно и често се случваха
отплитания, придружени с откачане на рибата. Още по-лошо е, когато в същото
време клъвне и на някоя от стойките (не е ли „въдиците”???), която е свалена от
стойката. В такъв случай почти винаги изгубените риби са две и често върхът на
потопената въдица е издран.
От няколко години използвам подвижни задни тежести и всички проблеми, изброени по-горе, не ме мъчат. Конструкцията им е направена така, че при закачка в дъното те да се откачат, без да възпрепятстват изваждане на рибата. От опит съм установил, че тези тежести не трябва да са по-леки от 40 грама, защото няма да потопят линията пред върховете на въдицата. Но и тези тежести също имат своите недостатъци, като например това, че пластмасовият ринг се нарязва след известно време и те започват да не се пързалят добре по влакното. Следствие на това, те нарязват влакното и се спират по него, а тежестта се удря във върховия водач на въдицата. Заради тези неприятности трябва винаги да преглеждаме за наранявания пластмасовите пръстени и да ги подменяме при нужда, за да не изпуснем някоя трофейна риба.
Неподвижни задни тежести.
Характерно при тях е, че те
се 
монтират
непосредствено пред върховете на въдиците и се откопчават при удар или при рязко
вдигане на въдицата. Тези тежести се привързват допълнително към стойката с
помощта на въженце, шнур или дебело влакно. Това се прави с цел след откачане на
дадена тежест да може да я изтеглим от водата и да я поставим на линията след
следващото замятане. Важно е да се знае, че те са доста по-тежки от всички
подобни тежести, за да не могат да бъдат повдигнати от дъното при по-рязко
засичане. Тежестта им варира от 80 до 180 грама. Аз, лично, използвам тежести с
тегло 120 грама и съм много доволен. При използването на такива задни тежести е
наложително обтегачите зад сигнализаторите да са максимално тежки, за од могат
при отпускане да отреагират веднага.
Много добра е комбинацията
от подвижна и неподвижна задна тежест. Това се използва при вкарване на голяма
дистанция с лодка и на риболов на отсрещния бряг при разлика в дълбочините.
Тогава мястото, където лежи стръвта ни, е по-плитко, а в средата на линията е
по-дълбоко. С помощта на подвижна задна тежест можем да свалим линията на дъното
и така тя да стои максимално естествено.
Преди години мои приятели, които ловяха на р. Дунав, се оплакаха, че реката носи водорасли и не могли да ловят, защото се натрупвали по линията. Споделих им за задните тежести и ги посъветсвах да не държат върховете на въдиците си към небето, а да ги поставят хоризонтално с по две подвижни задни тежести. Така всичко, което влачи реката, ще преминава над техните влакна. Те ме погледнаха с насмешка и един от тях каза: „Ти явно не знаеш, но на река въдиците се държат с върховете нагоре”. След един месец обаче дойдоха да ми благодарят за тази идея. Единият от тях си бе купил такива тежести и ги ползвал сам, като бе хванал доста шарани и амури, докато другият, ругаейки, презареждал въдиците си през половин час. В последствие и двамата бяха убедени в правотата ми и дори си бяха купили голямо количество задни тежести.
Много хора все още не ги
използват, защото смятат, че линията им става по-малко чувствителна и си
представят, че влакното трябва да минава през допълнителни тежести. Но нима един
монтаж, на който сме поставили неподвижна тежест от 100-120 грама, за да забие
по-добре куката в устата на шарана, е по-чувствителна от триенето на влакното в
ринга на задните тежести? Естествено, че не! Когато започне въпросното триене,
на шарана вече му е все едно, тъй като куката отдавна е забита в устата му и той
влачи основната тежест.
Аз използвам задни тежести винаги, когато условията го позволяват.
Нещо важно! Много от колегите, ползващи такива тежести, си ги правят сами и не им слагат никакво допълнително покритие с мотива, че били далеч от стръвта и шаранът не можел да ги усети. Но това е напълно грешно! Представете си, че на мястото, на което сте ловили, сте загубили десетина бройки такива олова. В последствие това ще се окаже едно „минирано поле”, което трови водата, и рибите никога повече няма да се хранят там така, както е било до този момент. Затова моят съвет е винаги да използвате само боядисани задни тежести и то с дебело покритие.
Христо Георгиев